2. Натиснете десен бутон и дайте New -> String.

3. Създайте променлива:

browser.cache.disk.parent_directory

4. На новата променлива задайте стойност:

/dev/shm/Firefox-Cache

5. Създайте директорията със съответните права:

install -dm700 /dev/shm/Firefox-Cache

След рестартиране на браузъра, той вече ще ползва /dev/shm/Firefox-Cache. Съдържанието на директорята няма да се запази след рестартиране на системата.

Possibly Related Posts:

• Системни статистики с vmstat
• drop_caches
• Конфигуриране на ядрото: Поддръжка на мрежови протоколи
• Конфигуриране на ядрото
• Ограничаване на достъпа до команда в Линукс

Освен статистики за паметта, може да се изведат статистики за процесора, IO, Swap, Proc, системните прекъсвания. vmstat се използва много лесно. Без никакви допълнителни опции можем да я ползваме така:

vmstat [delay] [counts]

Нека да предположим, че искате да разпечатвате информация на екрана всяка секунда, 60 пъти (искате да вземете статистиките в продължение на една минута през интервал от 1 секунда):

vmstat 1 60

Изхода от командата ще изглежда така:

procs -----------memory---------- ---swap-- -----io---- -system-- ----cpu----
 r  b   swpd   free   buff  cache   si   so    bi    bo   in   cs us sy id wa
 3  0  57768   5712   4696 174692    0    0     0   496  458 1636 19  2 77  2
 2  0  57768   5712   4696 174692    0    0     0     0  466 1687 25  1 74  0
 0  0  57768   5712   4696 174704    0    0     0     0  438  990  7  1 92  0
 2  0  57768   5712   4696 174704    0    0     0     0  459 1020  6  0 94  0
 2  0  57768   5712   4696 174704    0    0     0     0  429  965  7  0 93  0
 2  0  57768   5712   4704 174696    0    0     0    40  455 1039  3  0 97  0
...

Нека да погледнем към полетата:

Описание на полетата
 Procs
 r: Брой процеси, които чакат да се изпълнят.
 b: Брой процеси, които спят и не могат да се прекъсват.

   Memory
 swpd: Количеството виртуална памет, което се използва.
 free: Количество свободна памет.
 buff: Памет използвана за буфери.
 cache: Памет използвана за кеш.
 inact: Неактивна памет. (-a option)
 active: Активна памет. (-a option)

   Swap
 si: Показва колко виртуална памет е прочетена от диска (/s).
 so: Покзва колко виртуална памет е записана на диска. (/s).

   IO
 bi: Блокове прочетени от блоково устройство (блокове/s).
 bo: Блокове записани на блоково устройство (блокове/s).

   System
 in: Брой на прекъсванията в секунда, включително и прекъсванията за часовника.
 cs: Брой на смяната на контекста за секунда.

   CPU
Това са проценти от цялото време на процесора.
 us: Време, през което се изпълнява код, който не принадлежи на ядрото.
 sy: Време, през което се изпълнява код на ядрото. (системно време)
 id: Време, през което не се изпълнява нищо. Преди ядро 2.5.41, това включва и IO-wait времето.
 wa: Време, през което се чака за IO операции. Преди ядро 2.5.41, се включва в id.
 st: Време което е използвано от виртуалната машина.Преди ядро 2.6.11, не е установена стойност.

Обикновено се интересувам главно от две полета. Под Memory, полето free, което покзва колко неизползвана памет е останала. Под CPU, полето id, което показва колко е натоварен процесора. Ако стойностите в free или id стане много малка, това означава, че системата се е натоварила и трябва да се провери какво се случва.

vmstat е много удобна когато трябва да се прави отдалечено наблюдение. Може да се използва заедно със ssh по следния начин:

ssh username@domain.com "vmstat 60 99999"

vmstat не разпечатва датата или времето. Ако искате да си направите лог на статистиките заедно с времето, когато са взети, може да го постигнете по следния начин:

vmstat 1 1;for ((;;));do date; vmstat 10 2 | tail -n1;done

Командата ще разпечатва статистики на всеки 10 секунди.

Изхода ще изглежда по подобен начин.

procs -----------memory---------- ---swap-- -----io---- -system-- ----cpu----
 r  b   swpd   free   buff  cache   si   so    bi    bo   in   cs us sy id wa
 0  0  57644   6096   8080 160828    0    1    30    31  441  137 11  1 86  1
Sat Dec  8 12:51:40 MYT 2007
 0  0  57644   6152   8092 160828    0    0     0    38  449  989  8  0 92  0
Sat Dec  8 12:51:50 MYT 2007
 0  0  57644   5864   8108 160828    0    0     0     8  443  980  5  0 95  0
Sat Dec  8 12:52:00 MYT 2007
...

vmstat може да извежда и статистики за използването на диска и др. Консултирайте се с man страниците за повече информация.

Possibly Related Posts:

• Оптимизиране на Firefox с tmpfs
• drop_caches
• Конфигуриране на ядрото: Поддръжка на мрежови протоколи
• Конфигуриране на ядрото
• Ограничаване на достъпа до команда в Линукс

За да освободим кешовете:

echo 1 > /proc/sys/vm/drop_caches

За да освободим dirty страниците и inodes от паметта:

echo 2 > /proc/sys/vm/drop_caches

За да освободим кешовете, dirty страниците и inodes от паметта:

echo 3 > /proc/sys/vm/drop_caches

За да сме сигурни, че всичко ще бъде освободено трябва да изпълним командата „sync“ преди да задаваме стойности на /proc/sys/vm/drop_caches.  Тази опция е добавена от версия на ядрото 2.6.16.

Possibly Related Posts:

• Оптимизиране на Firefox с tmpfs
• Системни статистики с vmstat
• Конфигуриране на ядрото: Поддръжка на мрежови протоколи
• Конфигуриране на ядрото
• Ограничаване на достъпа до команда в Линукс

Packet and Socket Options

На много ниско ниво ядрото работи като позволява на дадени приложения да приемат или изпращат порции с данни(пакети), използвайки специални структури данни, познати като сокети. В повечето случаи програмите отварят сокети по подобен начин, на файловете. След това мрежовия протокол се грижи за това информацията да достигне до местоназначението или да бъде интерпретирана от програма след като бъде приета от получателя.

В някой случаи е желателно, или понякога нужно, да опбработваме мрежовата информация по друг начин, като да модифицираме стандартния пакет, или да променим или разширим стандартните пакетни операции. Някои от тези опции са толкова важни, че си имат собствени секции. Някой опции включват следното:

• Packet Socket— Тази опция позволява на програмите да пропускат нормалното обратване на информацията. Повечето програми не се нуждаят от това, но някои инструменти за мрежова диагностика имат нужда от достъп до тази информация. Например tcpdump, който показва информация от ниско ниво за TCP/IP протокола, използва тези опции в ядрото. Включването на тези опции без да има нужда ще уголеми ядрото малко и може да позволи на натрапник да използва инстументи за анализ на протоколи, като tcpdump, които бихте искали да не могат да се ползват от натрапници. Пропускането на тази опция, също ще ви попречи да използвате тези инструменти.

• Packet Socket: Mmapped IO— Това е подопция на сокетите, която, ако е активирана, може да повиши производителността на инструментите, котио използват връзки със сокети.

• Unix Domain Sockets— Няколко важни програми в Линукс ползват мрежови протоколи, за да комуникират помежду си когато работят на един и същи компютър. Примери са syslogd (който се грижи за логовете) и X (X програмите използват мрежови протоколи, за да комуникират с X сървъра, който показва техните прозорци). Тези сокети позволяват мрежовата комунуикация дори ма компютри, на които липсва мрежов хардуер. Би трябвало да включите тази опция на всички стандартми Линукс машини. Само някои тясно специализирани устройства може да нямат нужда от тази опция.

Тези всички опции имат настойки по подразбиране, които са достатъчно уместни за повечето случаи.

Possibly Related Posts:

• Оптимизиране на Firefox с tmpfs
• Системни статистики с vmstat
• drop_caches
• Конфигуриране на ядрото
• Ограничаване на достъпа до команда в Линукс

След като разархивирате сорс кода на ядрото в /usr/src/linux, трябва да влезете в тази директория. След това трябва да изпълните команда за конфигуриране на ядрото. Има няколко възможности:

• make config — Това е базовия инструмент за конфигурация. Той пита за всяка опция на ядрото поред, което може да е досадно. Ако направите грешка, обикновено трябва да се върнете от начало и да повторите всичко. По тези причини се използва много рядко.
• make menuconfig— Тази процедура за конфигурация използва текстови менюта, което ви позволява да преглеждате опциите и да променяте само това, което има нужда. Този е често използван метод за конфигурация в текстов режим.
• make xconfig— Този метод е подобен на make menuconfig, в единствената разлика, че използва GUI конфигурационни менюта. Може да кликате на зададени опции и след това да определяте дали и как да бъдат компилирани. Това е сравнително популярно средство за конфигуриране на ядрото, когато има възможност да се използва X графичната среда.

Всички тези методи предоставят начин за конфигуриране на едни и същи опции, организирани в категории(като някой категории имат подкатегории).

Possibly Related Posts:

• Оптимизиране на Firefox с tmpfs
• Системни статистики с vmstat
• drop_caches
• Конфигуриране на ядрото: Поддръжка на мрежови протоколи
• Ограничаване на достъпа до команда в Линукс

Стъпка 1: Създайте група за всички оторизирани потребители

Създайте групата:

#groupadd restrictedapp

Добавете потребители в тази група:

#usermod -aG {име_на_група} {потребителско_име}
#usermod -aG restrictedapp ivan
#usermod -aG restrictedapp petar

Където:

-a Добавя потребителя към групата

-G Списък с групи, към които да се добави потребителя

Стъпка 2: Ограничете достъпа

Вече имаме група с потребители, които трябва да могат да изпълняват командата. Сега трябва да използваме chgrp, за да сменим групата на самата програма:

#chgrp {група} {път_до_приложението}
#chgrp restrictedapp /usr/local/bin/start

Трябва да използваме командата chmod, за да ограничим достъпа на всички, които не са от групата restrictedapp да имат достъп до приложението.

#chmod 750 {път_до_приложението}
#chmod 750 /usr/local/bin/start

Стъпка 3: Тествайте

Пробвайте първо да изпълните комадата с потребител ivan:

#su – ivan
#/usr/local/bin/start
#exit

#su – valeri
#/usr/local/bin/start
bash: /usr/local/bin/start: Permission denied

Забележка:

Възможностите, които ви се предлагат от командите chmod, chgrp и usermod, не ви предлагат пълен контрол върху изпълнението на дадени приложения. По-добрия вариант би било да се въведат SELinux и ACL-и на файловата система.

Possibly Related Posts:

• Оптимизиране на Firefox с tmpfs
• Системни статистики с vmstat
• drop_caches
• Конфигуриране на ядрото: Поддръжка на мрежови протоколи
• Конфигуриране на ядрото

num="1234567890";
echo ${num:5:7}

5 указва началото, а 7 колко символа да вземе.

Possibly Related Posts:

• Оптимизиране на Firefox с tmpfs
• Системни статистики с vmstat
• drop_caches
• Конфигуриране на ядрото: Поддръжка на мрежови протоколи
• Конфигуриране на ядрото

rm -rf something*

Ако има много файлове, които започват с something, rm няма да може да ги изтрие и ще изведе:

/bin/rm: Argument list too long.

Решението на проблема е да ползвате find, xargs и rm.

find . -name 'something*' -print0 | xargs -0 rm -rf

Проблема може да се разреши по още един начин:

find . -name 'something*' -exec rm -rf {} \;

Possibly Related Posts:

• Оптимизиране на Firefox с tmpfs
• Системни статистики с vmstat
• drop_caches
• Конфигуриране на ядрото: Поддръжка на мрежови протоколи
• Конфигуриране на ядрото

Lets see this:

touch testing
ls -l testing

-rw-r--r-- 1 test test 0 2008-03-08 01:14 testing

Файла не би трбвало да се създаде с права за изпълнение, както виждаме изхода от ls. Нека да дадем права за изпълненеи на файла.

chmod +x testing
ls -l testing

-rwxr-xr-x 1 test test 0 2008-03-08 01:16 testing

Както виждате в момента режима е 755(повече информация за правата върху файловете тук).

За да конторлираме как се създават новите файлове, може да използваме umask. Може да се каже, че umask е обратното на атрибитите на файла. Нека да кажем, че искате файловете да се създават винаги с 774 (-rwxrwxr–) атрибути, вашата umask ще е  003. Как разбрахме? 777 – 774 = 003.

За да проверим сегашната umask, който е в сила, просто напишете:

umask
0022

Първата стойност отпред 0 указва, че това това е осмична(в осмична бройна система) стойност, затова нашите атрибути по подразбиране за създаване на файлове са 755, но понеже атрибута за изпълнение не се слага по подразбиране стават 644, когато създаваме нови файлове.
Нека да сменим на 0003, което означава, чес искаме атрибутите да са 774 (rwxrwxr–).

umask 0003
touch testing2
ls -l testing2

-rw-rw-r-- 1 test test 0 2008-03-08 01:27 testing2

Атрибутите са 664, и като добавим правата за изпълнение получаваме:

chmod +x testing2
ls -l testing2

-rwxrwxr-- 1 test test 0 2008-03-08 01:27 testing2

Сега имаме 774, въпреки чеchmod +x , не добава права за изпълнение на всички други потребители. Това се дължи на umask, който ползваме. Разбирасе винаги може да го направите изпълним така с chmod o+x.

За какво да го използваме ?
Нампример нека да предположим, че имате потребител, чиито файлове трябва да могат да се четат от групата, на която той принадлежи, но файловете му да не могат да се променят или да се изпълняват. Освен това не позволяваме на всички други да му четат файловете. Това може да го постигнем с umask като въведем umask 0037 в неговия ~/.bashrc

Possibly Related Posts:

• Оптимизиране на Firefox с tmpfs
• Системни статистики с vmstat
• drop_caches
• Конфигуриране на ядрото: Поддръжка на мрежови протоколи
• Конфигуриране на ядрото

За да на правил файл изпълним:

chmod +x myscript.sh

По подразбиране това ще промени атрибута за всички. Файловите атрибути са 3 вида:

u ( user – собственик на файла)
g ( групата, в която е потребителя)
o ( всичко останали потребители)
a ( всички гореспоменати)

Това означава, че горната команда е подобна на тази:

chmod a+x myscript.sh

По този начин ще позволим само на собственика на файла да го изпълнява:

chmod u+x myscript.sh

Може да премахвате атрибути от файл. Да кажем, че имате права за изпълняване от всички, но искате да не е изпълним от всички други (които не са потребителя или не са от неговата група):

chmod o-x myscript.sh

Освен атрибута за изпълнение, имаме атрибути за писане и четене. За тях важи горенаписаното.

Например искам да махна атрибутите за четене и писане на всички други потребители:

chmod o-rw myscript.sh

chmod може да се изпълнява и по друг начин. Може да използваме цифри за да укажем атрибутите, вместо символи.
Цифрите, които оказват атрибутите са показани по-долу:

execute = 1 (изпълнение)
write = 2 (писане)
read = 4 (четене)

В този ред на мисли ако са включени атрибутите за четене и писане имаме 2+4 = 6, а ако са включени за изпълнение и четене имаме 1+4 = 5.

За да може собственика на файла да има rwx атрибути, но групите, на които принадлежи, и всички останали да имат само rx, може да направим това:

chmod 755 myscript.sh

Така, 7= 4+2+1 (rwx) и 5 = 4+1 (rx).

Possibly Related Posts:

• Оптимизиране на Firefox с tmpfs
• Системни статистики с vmstat
• drop_caches
• Конфигуриране на ядрото: Поддръжка на мрежови протоколи
• Конфигуриране на ядрото

Например, ако искаме да видим къде се намира mplayer, може да направим това:

which mplayer

Има още една команда, която освен, че ви показва пътя до бинарките, ви показва и пътя до сорс файловете, конфигурационите файлове и man страниците.

whereis mplayer

Ще върне това:

mplayer: /usr/bin/mplayer /etc/mplayer /usr/lib/mplayer /usr/X11R6/bin/mplayer /usr/bin/X11/mplayer /usr/share/mplayer
 /usr/share/man/man1/mplayer.1.gz

Това е интересна команда, но не винаги може да ви покаже всичко от което имате нужда. Но въпреки това whereis е доста добра команда за трсене на файлове, свързани с дадена бинарка. Разбира се има опции, които могат да се подават на whereis и да се променя начина, по който работи. За повече информация man whereis.

Possibly Related Posts:

• Оптимизиране на Firefox с tmpfs
• Системни статистики с vmstat
• drop_caches
• Конфигуриране на ядрото: Поддръжка на мрежови протоколи
• Конфигуриране на ядрото

Можем да използваме ldd за да разберем, от кои библиотеки има нужда нашата програма. Нека да приемем, че имаме програма която се казва по някакъв начин, matrix например. Може да разберем какви споделени библиотеки са й нужни като напишем:

ldd matrix

        linux-gate.so.1 =>  (0x00110000)
        libncurses.so.5 => /lib/libncurses.so.5 (0x00111000)
        libstdc++.so.6 => /usr/lib/libstdc++.so.6 (0x0793a000)
        libm.so.6 => /lib/libm.so.6 (0x0056e000)
        libgcc_s.so.1 => /lib/libgcc_s.so.1 (0x0790d000)
        libc.so.6 => /lib/libc.so.6 (0x00413000)
        libdl.so.2 => /lib/libdl.so.2 (0x00599000)
        libtinfo.so.5 => /lib/libtinfo.so.5 (0x00ad0000)
        /lib/ld-linux.so.2 (0x003f4000)

Тук виждаме че използва libncurses.so.5. Този файл може да се намира в /usr/lib, /usr/share/lib, /lib или /usr/local/lib. Освен това, файла може да е връзка към истинския файл и да ви е нужна реалната .so библиотека.

Споделените библиотеки също биха могли да имат зависимости и да се нуждаят от други библиотеки. В този случай виждаме:

ldd -v matrix

...
        /lib/libncurses.so.5:
                libdl.so.2 (GLIBC_2.1) => /lib/libdl.so.2
                libdl.so.2 (GLIBC_2.0) => /lib/libdl.so.2
                libc.so.6 (GLIBC_2.1.3) => /lib/libc.so.6
                libc.so.6 (GLIBC_2.4) => /lib/libc.so.6
                libc.so.6 (GLIBC_2.3) => /lib/libc.so.6
                libc.so.6 (GLIBC_2.1) => /lib/libc.so.6
                libc.so.6 (GLIBC_2.3.4) => /lib/libc.so.6
                libc.so.6 (GLIBC_2.0) => /lib/libc.so.6
...

Вижда се, че libncurses има нужда от libc и libdl също.

Possibly Related Posts:

• Оптимизиране на Firefox с tmpfs
• Системни статистики с vmstat
• drop_caches
• Конфигуриране на ядрото: Поддръжка на мрежови протоколи
• Конфигуриране на ядрото

Поради тези причини има по-нова версия на IPv4, позната още като IPv6, и е все още в разработка. Измежду многото подобрения е и разширеното адресно пространство от 128-битови IP адреси. IPv6 включва по-добри механизми за интегриране със системи за сигурност. Все още не се използва от много мрежи, но ако искате да експериментирате с IPv6 може да активирате опцията в конфигурацията на ядрото. След това може да ви се появят и други опции включително и IPv6: Netfilter Configuration.

Possibly Related Posts:

• Оптимизиране на Firefox с tmpfs
• Системни статистики с vmstat
• drop_caches
• Конфигуриране на ядрото: Поддръжка на мрежови протоколи
• Конфигуриране на ядрото

Ако някога сте се чудили какво прави Slackware толкова популярен сред Линукс ветераните ви представям малко съвети как да започнете и малко история.

Slackware е странно животно, което си живее докато другите дистрибуции се борят за популярност сред Линукс потребителите. Slackware не се опитва да обземе огромен дял от настолните компютри, нито има мигащи светлини, инструменти, които те държат за ръчичка докато правиш нещо, или пакетни мениджъри, които се променят със всяка следваща версия. Slackware ви предоставя една истинска GNU/Linux операционна система – само най-важното, без дългото компилиране на Linux From Scratch.

Има няколко причини Slackware да има закоравял фенове, обикновено хора, които ползват Линукс отдавна, но и начинаещи също. Четирите най-чести причини:

• Изцяло се разработва от един човек.
• Пакетите не се пачват до последно.
• Съвсем е достатъчна за своята „дистросфера“.
• Много, много, много стабилна е.

Нека да погледнем по-отблизо. От първата си версия пусната през 1993, Slackware се разработва от един човек: родения в Калифорния, 42 годишен Патрик Волкердинг(Patrick Volkerding). В началото са му помагали разработчици, но сега е единствения, с изключение на феновете, които помагат за отстраняване на проблеми и пачване. Чрез продажбата на дискове със Slackware той си финансира работата върху проекта.

Имате въпрос? Обадете се на Пат. Имате предложение? Обадете се на Пат. Искате да съобщите за проблем? Обадете се на Пат. Той е „човека“ в Slackware средите.

Неизвестния софтуер

Повечето дистрибуции взимат оригиналния код на програмите, след това започват да ги пачват и променят. Това може да промени програмата многократно – един, два, 10 пъти, колкото е нужно, за да може да работи с другия софтуер от дистрибуцията. Това не пречи на много потребители, но ако искате да сте сигурни, че ползвате това, което разработчика е написали имал в предвид, е по-добре да ползвате Slackware.

Това не означава, че няма пачове в Slackware, но една много голяма част от софтуера е непроменен и не ви оставя впечатлението, че получавате подменена версия на оригинала.

Има и още една страна на проблема. Независимо от какво са ви заблуждавали при избор на дистрибуция, Slackware има пакетна система. Тя е базирана на архиви (.tgz и .txz файлове), вместо оплетена система, базирана на зависимости, с допълнителни бази, съдържащи RPM и Deb файлове. Преимуществото е, че пакетите на Slackware много лесно се отварят, променя се нещо и пак се сглобяват.

Фокуса на дистрибуцията е простотата за изпълнение, което е довело до няколко жертви в историята на Slackware. Най-забележимата жертва е Gnome. През 2005, Пат решава, че работата за съставянето и интегрирането на голямото разнообразие от Gnome пакетите и техните зависимости е прекалено и казва:

„Please do not incorrectly interpret any of this as a slight against Gnome itself, which (although it does usually need to be fixed and polished beyond the way it ships from upstream more so than, say, KDE or Xfce) is a decent desktop choice.“

Това предизвиква появата на допълнителни проекти от независими разработчици, като Dropline Gnome, който стартира малко след съобщението. Това е една много добра реализация на Gnome, но съобщението към разработчиците е явно: Ако искате вашия софтуер в Slackware, уверете се, че е подреден и неговата поддръжка е лесна.

Знайте си целите

Стигаме до третата точка: Slackware е стабилна дистрибуция, която не е много подходяща за начинаещи. Всъщност не е никак трудна за използване, но няма например графичен инсталатор или помощници, които да ви водят и обясняват всеки аспект от инсталацията. Хората, кото ползват Slackware, би трябвало да са имали срещи с командния ред и да са редактирали конфигурационни файлове, което води до максимата в началото: ако решите да използвате Slackware, няма да бъдете предпазен от работа от команден ред

Slackware Installer

.

Така може да научите основата на Линукс и, понеже дистрибуцията няма огромен брой нестандартни промени и пачове към софтуера, не се оказвате в положението да търсите къде се намират безбройните специфични за дистрибуцията конфигурационни файлове. Ако например научите всичко за Fedora, вие ще сте Fedora гуру (което е яко). Ако обаче се научите да работите със Slackware, ще имате познания, които са обши за много дистрибуции.

Slackware не се опитва да бъде най-добрата дистрибуция за всички новаци ползващи Линукс; опитва се да бъде най-добрата дистрибуция за тези, които знаят точно какво искат и какво не искат да има в дистрибуцията. (Например: Yast от SUSE, много мощен и полезен инструмент, който в същото време може да създаде адски много проблеми на напреднал потребител с промяната на конфигурационните файлове.)

Надеждност

Нека да разгледаме колко е стабилна Slackware. Без огромната поддръжка като при Debian, бихте си помислили, че Slackware е по-податлива към проблеми, но се оказва, че това не е така. Пат е консервативен, когато става дума за интегриране на нов софтуер.

Факта, че само един човек се грижи за всичко помага доста за стабилността. Наличието на много разработчици може да доведе до различия в качеството на пачовете, докато Пат изгражда всичко преди да пусне нова версия. Това води до широк и контролиран поглед над дистрибуцията. Със сигурност големите дистрибуции като Debian имат нужда от големи екипи и в този смисъл подхода работи добре, но за Slackware подхода, при който един човек прави всичко, върши също толкова добра работа.

Това е Slackware. Не е много лесен за начинаещите, е една от най-харесваните дистрибуции след 15 години. Средностатистическия потребител би трябвало я пробва поне веднъж. Само се пазете от друга мъдрост известна в Slackware средите: „Once you go Slack, you’ll never go back.“

Slackware Desktop

Slackware изисква най-малко 486 CPU и 48MB RAM, така че е полезен за възкресяване на стари компютри. Ако искате да се възползвате от допълнителните възможности е добре да имате 1GHz CPU и 256MB RAM. От сайта на Slackware може да свалите ISO-та на последната версия – имате нужда само от диск 1 и 2. Запишете ги на CD-R. На тях се съдържа основата на Slackware, Xfce и различни приложения. След това следвайте стъпките.

Инсталиране на Slackware

Slackware installation step 1

Пускане Slackware: Пуснете вашето PC с първия CD-R и ще видите информационен екран. Прочете какво пише за да знаете какво избирате. Въведете huge.s за по-стари машини или просто натиснете Enter, за да продължите. След това се логнете като root.

Slackware install step2

Оразмеряване на диска: Трябва да опразмерите твърдия си диск. Въведете cfdisk, за да се покажат партишъните. Препоръчвам поне 10GB за Линукс дял (номер 83) и още един дял с големина поне 512MB за swap (номер 82).

Slackware installation step3

Пускане на сетъпа: Запишете промените и излезте от cfdisk. След това влезте в сетъпа. Изберете ADDSWAP и изберете swap патишъна, който сте създали по-рано.

Slackware installation step4

Указване на root: Изберете партишъна, който искате да ползвате за root. Ще имате избор на файлови системи. Ако не знаете какво да изберете или не сте се сблъсквали с това досега е добре да изберете ext3. След това инсталатора ще ви попита за източник, от който да инсталира. Ако инсталирате от CD, изберете CD-ROM.

Slackware installation step5

Избор на софтуер: Ще бъдете попитани какъв софтуер искате да инсталирате. Може да избирате със Space от списъка. Натиснете Enter, когато приключите със избора. (KDE не е на диск 1 или 2, затова ако не нямаме диск 3 не го избирайте тук. Може да го добавите по-късно).

Slackware installation step6

Графична среда

Slackware не ви казва какво да правите – не се опитва да познава какво искате да правите. Може да използвате дистрибуцията за сървър или за рутер. В тези случаи конзолната е перфектна като избор. Има възможност обаче да я използвате и за настолен компютър. Ето как да си пуснете графичната среда.

В конзолата се логнете като root с паролата, която сте въвели по време на инсталацията. За да подкарате X сървъра (графичния режим), въведете startx и ще се появи мениджъра на прозорци, който сте избрали по време на инсталацията. Отбележете, че работите като потребителя root в монета, така че всичко, което правите може сериозно да повреди вашата инсталация, затова бъдете много предпазливи.

Ако искате всеки път да се пуска графична среда отворете файла /etc/inittab с редактор по ваш избор (например Vi или Nano). Търсете за това:

id:3:initdefault:

Това указва runlevel-а по подразбиране, в който Slackware се пуска или с други думи какви услуги да се пускат. Над този ред трябва да има други коментирани редове, които обясняват другите runlevel-и. Забележете че runlevel 4 се използва за X11. Затова заменете 3 с 4 и като рестартирате ще имате графична среда.

Добавяне на нов потребител

Използването на която и да е дистрибуция като потребителя root е лоша идея особенно ако не знаете какво правите. Добре е да си направите нормален потребител, с ограничени права. Отворете терминал и напишете adduser. Ще ви бъде поискано име, домашна директория, shell, парола и други опции. На този момент има нужда само да въведете потребителско име и парола. Другите полета ще бъдат попълнени автоматично със стойности по подразбиране.

Управление на пакетите

Нека да разгледане пакетната система с повече детайли. Както споменахме по-рано, пакетите на Slackware са .tgz или .txz архиви с малко допълнителна информация в текстови файлове в архива. Може да ги разархивирате по обичайния начин (tar xfvz име_на_файл) и да видите какво има в тях. Разархивират се в / директорията, така че някой файлове ще отидат в /etc, /usr и т.н.

Освен това в пакета винаги има директория install, която указва на пакетната система на Slackware какво да прави при инсталация(doinst.sh) и какво прави пакета(slack-desc). Нормалните пакети на Slackware не съдържат информация за зависимости. Дистрибуцията приема, че вече знаете какво прави софтуера и какво му трябва, за да работи предварително. Това може да изглежда дразнещо в началото, но когато ви е писнало от дистрибуции, които свалят хиляди „препоръчителни“ пакети със съмнителен произход за инсталиране на една програма, ще оцените контрола, който ви предоставя Slackware.

Ако имате пакет, който искате да инсталирате, най-лесния начин е:

installpkg filename.tgz

По-елегантно решение е да се използва pkgtool, който представлява интерфейс с менюта. С него може да преглеждате списък с пакети в директория или да изтривате пакети. Друг инструмент, който може да ползвате е slapt-get (http://software.jaos.org), който както загатва името приличан на apt-get на Debian/Ubuntu производните. Позволява ви да изтегляте пакети от различни източници в Интернет като официалните архиви на Slackware или www.linuxpackages.net, и включва базова поддръжка на зависимости, ако имате нужда от такива.

pkgtool

Допълнителна информация

Тук ще намерите книгата за Slackware. Това е PDF документ от 284 страници, който покрива инсталацията, конфигурацията и администрацията в дълбочина. Добре е да се прочете веднъж след като сте инсталирали дистрибуцията. Ето и цитат от книгата:

„We hope you’ll lend it to all of your friends when they come asking about that cool Slackware operating system you’re running. While this book may not be an edge-of-your seat novel, we certainly tried to make it as entertaining as possible. With any luck, we’ll get a movie deal.“

Possibly Related Posts:

• Оптимизиране на Firefox с tmpfs
• Системни статистики с vmstat
• drop_caches
• Конфигуриране на ядрото: Поддръжка на мрежови протоколи
• Конфигуриране на ядрото

Изпълняване на команди в точно определено време:

Ако нямате нужда командата да се изпълнява редовно може да използвате. Например може да ползвате :

at midnight

След като изпълните това ще си се покаже at командния ред( at>; ). Напишете командата, която искате да се изпълни. Например:

at>; who > who.out

Можете да въвеждате по една команда на ред. Когато сте готови натиснете Ctrl и D. Сега би трябвало да видте :

X         2006-05-26 00:00 a yourname

Където X е номера на вашата команда. Тази поредица от команди казва на вашата машина да изпълни в полунощ командата, която сте въвели.

Ако решите, че вече на искате да се изпълнява тази команда, може да използвате :

atrm X

X е номера на командата, която искате да не се изпълнява. atrm е командата, с която се премахват задачи зададени с at.

atrm поддържа много разновидности на въведеното време. Например може да ползвате: morning, noon, teatime, or midnight. „teatime“ също работи и изпълнява команди в  4 следобед!

Ако ви се налага да изпълнявате една команда всеки ден от месеца например, може тогава не е удобно всеки ден да назначавате да се изпълнява. Cron ви позволява да изпълнявате команди по този начин. Освен това има една много важна разлика между cron и at. at може да се изпълнява само от root, a cron от всички потребители.

Може да има различни настройки за всеки потребител на системата. Преди да започнете каквото и да било трябва да се уверите, че cron работи като демон.

За да можем да създаваме задачи, трябва да разберем как работи Cron. Най-добрия начин е чрез примери.

Първо, всяка задача за cron има следния синтаксис:

Minute (0-59) Hour (0-23) Day of Month (1-31) Month (1-12 or Jan-Dec) Day of Week (0-6 or Sun-Sat) Command

Не е нужно да се указва всяко поле. Ако искате да укажете всеки месец например може да използвате *. Това е пример как може да използване *.

* * * * 5 who

Това ще изпълнява командата who всяка минута, от всеки час, от всеки месец от за всеки петък. Използваме 5 на мястото на ден от седмицата.

5 * * * * who

Това ще изпълнява командата who на всяка пета минута, от всеки час, от всеки месец, за всеки ден от седмицата. Тук използваме 5 на мястото на минутите.

Ако искате някаква команда да се изпълнява всяка вечер в полунощ?

0 0 * * * whо

Това ще изпълнява командата who в полунощ, всеки месец, за всички дни от седмицата. Тук 0 има на мястото за часове и минути и представлява полунощ.

За повече гъвкавост може да използваме / (наклонена черта). Например:

*/15 * * * * who

Този ред ще изпълнява командата who всеки 15 минути, от всеки час, от всеки месец, за всички дни от седмицата. Използване /15 на мястото на минутите за да покажем колко често трябва да се изпълнява задачата.

Има и други опции, но за да не усложняваме ще ги пропуснем.

Създаване на автоматична задача

За да можете да задавате задачи на cron процеса трябва да използвате crontab. Тази команда се въвежда на командния ред. Като изпълните командата тя отваря редактора по подразбиране на вашата дистрибуция и ви дава възможност да редактирате всички задачи за вашия потребител. Може да въведете това, което искате да изпълнявате :

Първо изпълнявате командата с параметър -е (edit):

crontab -e

След това въвеждате задачата:

*/15 * * * * yourcommand

Заменете yourcommand, с това което искате да изпълнявате. След това запазете файла и излезте от редактора. Трябва да видите нещо от сорта на:

crontab: installing new crontab

Току що създадохте задача, която ще се изпълни от вашия потребител в уреченото време(на всеки 15 минути от всеки час, от всяка седмица, от всеки месец, за всеки ден от седмицата).

Изчакайте да се изпълни командата. Ако се пуснали crond с възможност да записва задачите, които изпълнява, може да проверите какво става така :

tail -f /var/log/cron

Може да редактирате задачата по същия начин, по който я създадохте, само че редактирате файла и запазвате. За да изтриете всички задачи може да използвате:

crontab -r

Ако искате да изтриете само някои:

crontab -е

След това изтривате редовете, които не са нужни вече и запазвате.

Possibly Related Posts:

• Оптимизиране на Firefox с tmpfs
• Системни статистики с vmstat
• drop_caches
• Конфигуриране на ядрото: Поддръжка на мрежови протоколи
• Конфигуриране на ядрото

Препоръчително е да имате голяма кеш, която няма да се напълни за по-малко от седмица. Добре е да се запълни за около месец. Разбира се големината на кеша е в зависимост от трафика който минава през мрежата. Колкото е по-голям кешът толкова е по-вероятно файла който се търси.

refresh_pattern [-i] regex min percent max [options]

refresh_pattern -i \.gif$ 1440 20% 10080.

refresh_pattern ^ftp: 1440 20% 10080
refresh_pattern ^gopher: 1440 0% 1440
refresh_pattern -i \.(gif|png|jpg|jpeg|ico)$ 10080 90% 43200 override-expire ignore-no-cache ignore-no-store ignore-private
refresh_pattern -i \.(iso|avi|wav|mp3|mp4|mpeg|swf|flv|x-flv)$ 43200 90% 432000 override-expire ignore-no-cache ignore-no-store ignore-private
refresh_pattern -i \.(deb|rpm|exe|zip|tar|tgz|ram|rar|bin|ppt|doc|tiff)$ 10080 90% 43200 override-expire ignore-no-cache ignore-no-store ignore-private
refresh_pattern -i \.index.(html|htm)$ 0 40% 10080
refresh_pattern -i \.(html|htm|css|js)$ 1440 40% 40320
refresh_pattern . 0 40% 40320

refresh_pattern -i movies.com/.* 10080 90% 43200
refresh_pattern (/cgi-bin/|\?) 0 0% 0

acl winupdate dstdomain .windowsupdate.com
acl peakperiod time 10:00-16:00
delay_pools 1
delay_class 1 1
# 64 Kbit/s
delay_parameters 1 8000/8000
delay_access 1 allow winupdate peakperiod

Possibly Related Posts:

• Оптимизиране на Firefox с tmpfs
• Системни статистики с vmstat
• drop_caches
• Конфигуриране на ядрото: Поддръжка на мрежови протоколи
• Конфигуриране на ядрото

Административни съображения

Доста въпроси изникват, когато трябва да се реши как да бъде разделено мястото на хард диска и как трябва това място да се разпредели между различните партишъни и файлови системи. Някои от въпросите, които може би си задавате са:

Как бихте искали да планирате създаването на бекъпи ?

Може би искате да разделите информацията на такава, която може да се възстанови или регенерира бързо (и съотвтно може да няма нужда да се бекъпва) и на такава, която трябва да се бекъпва често и сигурно.

Добра идея е да си държите всички системни дневници на друга файлова система. Ако тя се напълни това няма да спре работата на цялата машина. Може би е добре да сложите /var/log на отделна файлова система от /var/spool.

От друга страна обаче многото файлови системи и партишъни губят много свободно място. Това е така понеже свободното място на една файлова система не може да се ползва от другите. Освен това дисковото пространство е доста по-евтино и по-добра инвестиция от времето на системния администратор.

Брой inodes

Броя на inodes във файловата система не може да се променя след като тя бъде създадена, поне без да променяме големината й. Ако използваме resize2fs (това налага уголемяване на големитана на партишъна или на логическия дял, на който се намира файловата система) за уголемяване на файловата система, броя inodes ще стане повече, но отношението между тях и блоковете на файловата система ще се запази.

Отношението на inodes към мястото на диска се определя от -i опцията на mke2fs.

Не е лошо да се направят повече от необходимите inodes, при положение че това ще увеличи леко времето, за което минава fsck , и мястото нужно за inode таблицата ще е малко повече.

Големина на inodes

Големината на inode на ext3 файлова система по подразбиране е 128 байта. Може да се използват inode-и за да се запазват разширени атрибути, което може да ускори работата на файловата система ако се използват много атрибути, например ако се използва SE Linux или Sambav4. Inodes с големина от 256 байта се използват за някой ext4 опции.

Възможности на файловата система

Подсигурете се с достатъчно нова версия на e2fsprogs, която поддържа преоразмеряване на файловата система в реално време, ако очаквате че може да ви се наложи да използвате тази възможност.

Колко памет е нужна за fsck?

Големината на дисковото пространство расте по-бързо отколкото големината на рам паметта, затова в последно време е възможно да се създаде толкова голяма файлова система, при която на практика e2fsck няма достатъчно ресурси за да работи правилно. Някои от проблемите на e2fsck са с различни inode и bitmaps блокове, както и с кеша на директориите. e2fsck използва от 3 до 6 inode bitmaps (обикновено се използват 4, но понякога има нужда от повече). В този ред на мисли за 64GB файлова система, която има 16 милиона блока по 4 килобайта и 8 милиона inodes, всеки inode bitmap ще заема близо мегабайта, а всеки блоков bitmap ще заема приблизително 2 мегабайта. Нужната памет само за bitmaps ще е 12 мегабайта. Освен това, e2fsck пази информация за директориите, за което са нужни още 12 байта за директория. На файлова система с 88 милиона inodes, от които 77 милиона директории, паметта нужна за кеш за директориите е малко над 880 мегабайта. За нещастие на 32-битова операционна система, на която са заредени стандартните библиотеки e2fsck би изразходвало адресното пространство, тъй като адресното пространство за процес на 32-битова x86 операционна система е 3 гигабайта.

Ако имате намерение да правите много голяма файлова система, която ще съдържа много файлове и директории, може би е добра идея да помислите за 64-битова архитектура.

Possibly Related Posts:

• Оптимизиране на Firefox с tmpfs
• Системни статистики с vmstat
• drop_caches
• Конфигуриране на ядрото: Поддръжка на мрежови протоколи
• Конфигуриране на ядрото

Най-лесния начин да търсим файлове в Линукс е с програмата locate. Когато пуснете за пръв път програмата може да ви изпише съобщение за грешка. Проблема е че е нужна база с всички файлове на на компютъра за да може locate да ви покаже резултат. Съобщението за грешка ще би подкани да се логнете като root и да изпълните определена команда. След това програмата би трябвало да работи.

Има няколко начина по които може да ползваме приложението.
$ locate index.html

Това ще разпечата списък с всички файлове, в името на които има index.html. Примерни резултати биха били :

/home/pamela/index.html
/usr/local/games/pam/index.html

Може да използвате -q опцията за да подтиснете съобщенията за грешки. Съобщения за грешки, които може да срещнете, са например, че нямате достъп до файловете понеже не сте логнати с потребител root. Освен това -q опцията ще подтисне всякакви други съобщения за грешки.

$ locate „*.dat“ -q

Може да използвате -n опцията за да укажете колко резултата да показва програмата.

$ locate „*.c“ -n 10

Това ще покаже само първите 10 файла, на които имената завършват на .c.

Има още няколко параметъра, но те се ползват рядко и са описани в man страниците на програмата.

Как да търсим с ‘find’
Един от най-добрите начини за търсене на файлове в Линукс е с find. Тази програма има много параметри които може да се използват за да намерите точно това, което търсите.

Ако просто искате да знаете къде в файловата система се намира даден файл то тогава е по-добре да използвате locate.

Ето няколко начина, по които можете да ползвате find.

$ find / -name ‘program.c’

където :

/ – директорията, в която търсим

-name – с тази опция показваме, че търсим файлове

program.c – указваме файла, който търсим

$ find / -name ‘index*’
$ find / -iname ‘index*’
Първата команда ще намери файлове, които започват с index. Програмата ще започне да търси от директорията / и ще продължи във поддиректориите.
Втората кманда ще търси за същите файлове, но няма да бъде чувствителна към това дали са написани с малки или големи букви.

$ find -name met*
Тази команда ще търси за файлове, които започват с met в настоящата директория и всички нейни поддиректории. Понеже не е указана директория, се взима настоящата по подразбиране.

$ find /mp3collection -name ‘*.mp3′ -size -5000k
$ find / -size +10000k
Първата команда ще търси за всички файлове в директорията /mp3collection, които завършват на mp3 и са по малки от 5000 KB ( < 5MB)
Втората команда ще търси в / директорията и ще търси файлове, които са по-големи от 10000KB (> 10MB)

$ find /home/david -amin -10 -name ‘*.c’
$ find /home/david -atime -2 -name ‘*.c’
$ find /home/david -mmin -10 -name ‘*.c’
$ find /home/david -mtime -2 -name ‘*.c’

Първата команда търси за файлове в директорията /home/david и всички нейни поддиректории за файлове, които завършват на .c и върху които са били извършвани операции върху тях в последните 10 минути.
Втората команда търси за същите работи, но за файлове, върху които са извършван операции в последните 10 часа.
Третата и четвъртата команда отново търсят за същите файлове, но само ако тяхното съдържание е било променяно.

$ find / -mount -name ‘win*’
Тази команда връща файловете, които започват с ‘win’. Разликата е че ще се търсят само файлови системи,които не са маунтнати.

$ find /mp3-collection -name ‘Metallica*’ -and -size +10000k
$ find /mp3-collection -size +10000k ! -name „Metallica*“
$ find /mp3-collection -name ‘Metallica*’ -or -size +10000k

Булевите оператори като AND, OR или NOT правят find доста полезен инструмент.
Първата команда търси в директория /mp3-collection за файлове, започващи с ‘Metallica’ и са по-големи от 10000 килобайта (> 10 MB).
Втората команда търси в същата директория като по-горе, но за файлове, които са по-големи от 10MB и не започват с ‘Metallica’.
Третата команда търси за файлове в същата директория като по-горе за файлове, които започват с ‘Metallica’ или файлове, които са по-големи от 10 MB.

Може би най-важната опция е exec. exec ви позволява да изпълняваате опредлена комнда върху резултатите от търсенето. Тук е показан прост пример, в който искаме да изведем детайлите за всеки намерен файл.

$ find / – name ‘Metallica*’ -exec ls -l {\}\ \;

Командата ще изведе всички файлове, които започват с ‘Metallica’ и после ще изпълни ‘ls -l’ върху всеки от тях.

{\}\ показва файла върнат от търсенето, който ще бъде заместен в командата, която изпълняваме.
\;  се използва, за да се укаже края на командата и е задължителен.

Possibly Related Posts:

• Оптимизиране на Firefox с tmpfs
• Системни статистики с vmstat
• drop_caches
• Конфигуриране на ядрото: Поддръжка на мрежови протоколи
• Конфигуриране на ядрото

dd if=<source> of=<target> bs=<byte size>(обикновено степен на 2, но не по-малко от 512 байта) skip= seek= conv=<conversion>.

Source са входните данни. Target е мястото, където се записва информацията. Ако направите грешка и им размените местата, може да затриете много информация.

Примери :

Копиране партишън от един хард диск на друг :

dd if=/dev/sda2 of=/dev/sdb2 bs=4096 conv=notrunc,noerror

sda2, sdb2 са партишъните. В този случай копираме sda2 върху sdb2. Ако sdb2 не съществува, dd ще започне да пише от началото на диска и ще го създаде. Много е важна последователността на if и of. Може да запишете празен диск върху такъв с информация ако не внимавате.

Създаване на iso image на CD:

dd if=/dev/hdc of=/home/someone/mycd.iso bs=2048 conv=notrunc

CD секторите са дълги 2048 байта и тази команда копира сектор по сектор. Резултата е файл върху хард диска със съдържанието на CD. Може да монтирате копието с „mount -o loop /home/someone/mycd.iso /mnt/mycd“. Файловата система ще вижда файловете и директориите в копието в директорията /mnt/mycd. Може да променяте съдържанието но копието, но няма да можете да го запишете понеже dd не може да пише по CD-та. Ще трябва да използвате друга програма за да записвате.

Копиране на дискета :

dd if=/dev/fd0 of=/home/sam/floppy.image bs=2x80x18b conv=notrunc

или

dd if=/dev/fd0 of=/home/someone/floppy.image conv=notrunc

18b указва 18 сектора по 512 байта, 2x умножава големината на сектора с броя на главите, а 80x указва цилиндрите – общо 1474560 байта. Тази команда чете наведнъж 1474560 байта от /dev/fd0 и после пише 1474560 байта в /home/someoune/floppy.image.

Изписване на „I loveBeer“ вертикално.

echo -n „I love Beer“ | dd cbs=1 conv=unblock 2> /dev/null

Клониране на хард диск:

dd if=/dev/sda of=/dev/sdb conv=notrunc,noerror

В този пример копираме sda върху sdb. Важно не да объркате двата диска. noerror указва да се продължи копирането дори да има грешка. Обикновено dd спира при грешка.

За да видим виртуалната памет

dd if=/proc/kcore | hexdump -C | less

показва по един екран на терминала

За да видим какви файлови системи имаме

dd if=/proc/filesystems | hexdump -C | less

Заредени модули

dd if=/proc/kallsyms | hexdump -C | less

Таблицата с прекъсванията

dd if=/proc/interrupts | hexdump -C | less

Колко секунди е работила машината

dd if=/proc/uptime | hexdump -C | less

Партишъни и техните големини в kb

dd if=/proc/partitions | hexdump -C | less

Статистики за паметта

dd if=/proc/meminfo | hexdump -C | less

За да направим файл с 100 произволни байта

dd if=/dev/urandom of=/home/someone/myrandom bs=1 count=100

Записване на произволна информация върху файл преди да го изтрием

първо правил ls -l , за да видим колко е голям файла. В този случай е 3769

ls -l afile
-rw——- … 3769 Nov 2 13:41 <filename>

dd if=/dev/urandom of=afile bs=3769 count=1 conv=notrunc

Това ще запише произволни символи върху файла.

Копиране на партишън във файл. Не копирайте партишън върху себе си.

dd if=/dev/sdb2 of=/home/someone/partition.image bs=4096 conv=notrunc,noerror

Възстановяване на партишън от файл:

dd if=/home/someone/partition.image of=/dev/sdb2 bs=4096 conv=notrunc,noerror

Конвертиране на символите във файл от малки в големи:

dd if=filename of=filename conv=ucase

Копиране на рам паметта във файл:

dd if=/dev/mem of=/home/someone/mem.bin bs=1024

/dev/mem представлява системната памет. Всъщност може да копирате каквото си искате от там с dd.

Ако искате да направите копие на партишън но на друга машина:

Използвайте ssh(secure shell), за да копиранте от отдалечената машина.

ssh 192.168.xx.yy „dd if=/dev/sda ibs=4096 conv=notrunc,noerror“ | dd of=/dev/sda obs=4096

Използвайте ssh, за да копирате на отдалечената машина.

dd if=/dev/sda ibs=4096 conv=notrunc,noerror | (ssh 192.168.xx.yy dd of=/dev/sda obs=4096)

Операнди

Тези операнди се поддържат:

if=file

Указва входните данни. Ако не е указано взима стандартния вход stdin.

of=file

Указва изходящите данни. Ако не е указано взима стандартния изход stdout. Ако не е указано conv=notrunc, съдържанието на изходящия файл ще бъде изтрито преди да започне операцията.

ibs=n

Указва големината в на блокът на входните данни в байтове. Ако не е указано е 512.

obs=n

Указва големината в на блокът на изходните данни в байтове. Ако не е указано е 512.

bs=n

Указва едновременно големината на блокът на входните и изходните данни да е n байта.

cbs=n

Определя големината на блока за преобразуване в байтове. По подразбиране е 0. Ако cbs= е опропуснато или има стойност 0, използването на block или unblock има незнаен ефект.

files=n

Копира и съединява n входни файла преди да приключи. Има смисъл само като се записва върху магнитна лента или подобни устройства.

skip=n

Пропуска n блока от началото на входния файл преди да започне копирането.

iseek=n

Пропуска n блока от началото на входния файл преди да започне копирането. Използва се, когато горната опция е много бавна.

oseek=n

Пропуска n блока от началото на изходния файл преди да започне копирането.

seek=n

Пропуска n блока от началото на изходния файл преди да започне копирането.

count=n

Копира само n блока.

conv=value[,value. . . ]

Където value са разделени със запетая символи от този лист:

ascii

Конвертира EBCDIC в ASCII.

asciib

Конвертира EBCDIC в ASCII, като използваBSD-съвместими символи.

ebcdic

Конвертира ASCII в EBCDIC. Ако конвертирате ASCII със еднаква дължина без нови редове добавете pipeline с dd conv=unblock преди това.

ebcdicb

Конвертира ASCII в EBCDIC, като използваBSD-съвместими символи. Ако конвертирате ASCII със еднаква дължина без нови редове добавете pipeline с dd conv=unblock преди това.

block

Взима входа като записи, завършващи с нов ред или край на файл (EOF), без значение колко е голям входния блок. Всеки запис се конвертира в запис с определена дължина. Премахват се символите за нов ред. Добавят се SPACE символи към редовете, които са по-къси от големината на блока. Тези редове които имат повече символи отколкото е големината на блока се отрязват, като се разпечатва номера на отрязаните редове.

unblock

Конвертира записите с еднаква дължина в записи с променлива дължина.

lcase

Променя символите за големи букви, определени от LC_CTYPE в малки букви.

ucase

Променя символите за малки букви, определени от LC_CTYPE в големи букви.

swab

Разменя всяка двойка входни байтове. Ако входните байтове са нечетен брой, се пропуска последния ред.

noerror

Не спира при грешка. Когато има грешка при копирането, се изкарва съобщените за грешка, последвано от настоящия брои на блоковете на входния и на изходния файл. Ако е указано sync липсващите данни се заменят с нулеви байтове, иначе входния блок ще се пропусне при записаването.

notrunc

Не изтрива съдържанието на изходния файл преди да започне да копира. Запазва съдържанието на данните, които са не са записани от dd процеса, който извършва операцията. (See also the preceding of=file operand.)

sync

Прави всеки входен блок с големината на ibs= buffer, като при нужда добавя нулеви байтове.
Ако са използвани пове4е от един conv= операнд, се използва последната двойка operand=value.
За bs=, cbs=, ibs=, и obs= операндите, приложението трябва да предостави големината в байтове от вида:

положителен десетичен символ
положителен десетичен символ последван от k, указващ умножение с 1024
положителен десетичен символ последван отM,указващ умножение с 1024*1024
положителен десетичен символ последван отb,указващ умножение с 512
два или повече положителни десетични символа (с или без k или b) разделени от x, указваще произведението на символите.

Possibly Related Posts:

• Оптимизиране на Firefox с tmpfs
• Системни статистики с vmstat
• drop_caches
• Конфигуриране на ядрото: Поддръжка на мрежови протоколи
• Конфигуриране на ядрото

Следващата процедура работи само ако имате инсталиран slapt-get.

Стъпка 1:

Отваряте /etc/slapt-get/slapt-getrc и добавяте в края :

SOURCE=http://darkstar.ist.utl.pt/slackware/addon/slacky/slackware-$version/

като заменяте $version с версията от /etc/slackware-version на вашия Slackware.

Стъпка 2:

root@darkstar:~#slapt-get –update

Стъпка 3:

root@darkstar:~#slapt-get –install tor-0.2.0.34-i486-1sl tork-0.31-i486-1as privoxy-3.0.12-i486-1ng

Стъпка 4:

Вече може да ползвате Tor.

Possibly Related Posts:

• Оптимизиране на Firefox с tmpfs
• Системни статистики с vmstat
• drop_caches
• Конфигуриране на ядрото: Поддръжка на мрежови протоколи
• Конфигуриране на ядрото